melodic

Момичето закърши пръсти. Някакси всичките месеци усилена подготовка, репетиции и всичко останало избледняваха и даваха по-ясен облик на страха. Погледна зад плътната червена завеса. И там беше тя- самоуверена, спокойна, красива, великолепна. Както винаги. Лицето й се усмихваше над белите клавиши и пръстите с перфектен маникюр докосваха само и единствено правилните тонове. Не можеше ли и тя да бъде като нея? Неустрашима. Вдъхваща доверие. Прекрасна.

Пианистката довърши солото си. Стана от столчето. Дългата черна рокля се плъзна по пода. Аплодисменти. Цели 5 минути. Без спиране. Тя влезе зад кулисите и приятелите й я отрупаха с прегръдки и цветя. Тя почака няколко секунди докато те обясняваха колко добре се е представила. След това в стаята влезе приятелят й- носеше толкова много цветя, че лицето му едва се виждаше. Прегърна я. И...след това беше ред на другото момиче да свири.

Обмисляше бягство. Дилемата беше дали да ползва вратата или да влезе отново зад кулисите. Но нещо й подсказваше, че това бе нейната вечер. Нейният момент. И реши да го използва.

Нито една грешка. Аплодисменти. Цветя. Радост. Наистина беше нейната вечер. Само нейната.

Lacuna- празнина. Coil-спирала . Lacuna Coil-невероятна група. Песните им ми въздействат по особен начин, сякаш аз съм героинята от текстовете им... Направо си е паранормално.

/Here I start to define it аs a sign on my skin that I just try to wash away/
Точно така възприемам и теб. Преди- някога отдавна и далеч- ти беше мило същество, окрилено от радости, щастие и неволно или не предаваше своите хубави мигове и на другите. И най-вече на мен. Щом зърнех твоето лице, твоите хубави очи, лошото ми настроение се изпаряваше, аз ставах друг човек, с друго лице, други помисли, друго сърце...Спомням си как обичах да се разхождаме и да говорим за живота и смисъла му. Сещам се за незаменимите мигове на онази порутена пейка в мокрия парк. И макар до нас да беше пейката на наркоманите, пак се чувствах идеално. Хубаво беше и когато бяхме на кино. Разбира се, аз никога не гледах филма, защото цялото ми внимание бе ангажирано с теб. Е, и аз успявах да ти дам нещичко понякога- помагах ти за училище.
Да, едно приятелство, по-скоро нещо повече, което не трябваше да свършва. Не трябваше да има проблеми, в него да се вмъкват битовите несгоди, разочарованията.
Обаче неизбежното дойде. Защо ли ти трябваше да се запознаваш с тях? Защо реши, че те са ти приятели, че ще им пука за теб като на мен? Защо? Спомняш ли си как стана всичко? Аз се досещам за това всеки божи ден. Ти пак излизаше с мен. Аз се опитвах да вържа някакъв разговор с тебе, но ти все казваше или "Аха,да,добре,идеално си постъпила", или "Все едно. Имаш ли нещо против да тръгвам,трябва да се видя с другите?'... Аз исках да ти угодя и никога не те възпирах. Вечер ти звънях, за да видя какво е станало, но ти не ми се обаждаше. После отново скалъпваше някакво извинение за изключения телефон. И един ден ти просто дойде и ми каза,че не ме искаш повече в живота си. Че съм ти излишна, ненужна, като досадно петно на кожата,което отчаяно искаш да махнеш.
Добре. Примирих се. Но забрави ли дните, в които хората ни питаха дали сме сиамски близнаци, защото не се откъсвахме един от друг? Забрави ли как идваше у нас, пееше ми-макар фалшиво- и ми посвещаваше сърцераздирателните си прозаични стихотворения? Забрави ли как седяхме в топлото кафене, кацнали над улиците и клюкарехме минувачите, а после се черпехме с гевреци? Явно нищо не помниш.
Да,явно живота наистина е способен на всичко. И все пак ще завърша отново с текст на Lacuna Coil- твоите любимци./Life will be ready to twist up your world/

*

Optimistic in a way.

"Писна ми от живота!". Кой идиот би казал нещо такова? Малоумник? Шизофреник? Сериен самоубиец? Не, аз.
Тряснах вратата и излязох навън. Посрещна ме досадното слънце. "Някой да го изгаси!". Сложих си и слушалките. Крясъците забучаха отново, по-силно. "Млъкни най-после!". Слязох по стълбите и видях някакви деца да се смеят. "Наивници! Въздухари! Живейте в реалността наи-после, тъкмо ще видите колко е жестока!".
Телефонът ми избръмча. Старинният мобифон на цяла една година присветна, като ми казваше, че е получил sms. С досада натиснах копчетата, за да видя какво пише. О...Това просто текстчеот две думи и една удивителна озари деня ми и го направи смислен. Сърцето ми се напука и се отърси от леда, който го бе сковал, от тъгата, от разочарованието. Притиснах телефона към гърдите си. Устните ми глухо изрекоха: "И аз...".
А какво пишеше в sms-а ли? Нищо особено.
Просто "Обичам те!"*.

*и то не от кой да е.

Едно ново начало/Deja vu

Често новите неща не са съвсем нови-просто добре позабравени стари.



Пак погледнах снимката. Момиченце. С къдрава руса коса, огромни сини очи и зачервани от смях бузи. Кое беше то? Нима все още живееше в мен? И до каква степен?
Когато бях малка исках да стана писателка или поетеса- пишех стихове за всякакви тържества, за сезохите, за чорапите си. Разказите ми бяха вдъхновени от феи и духчета. Може би,не съм съвсем сигурна, тайничко се надявах да съществуват. Наивно дете. С глупави детски фантазии. За мен всичко бе предопределено, сигурно, невъзможно за объркване.
Да, но се обърка. И то доста. В прелестниядетски свят на игри, смях и щастие нахлу тъгата, страхът, отчаянието и разочарованието. Станах мнителна и не се доверявах. И най-малкия знак за мен беше сигнал за опасност и ново разочарование. И така целият ми свят се сриваше. Падаше с трясък. Но се спасих. Успях. Избягах.
Надеждата, също като при кутията на Пандора, беше съвсем тънък,малък лъч. Но я имаше! Тя съществуваше. И беше дошла при мен,за да ми помогне.
Някакви здрави ръце ме издърпаха. Подскочих, замижах и видях, че съм по пижама. Май бях сънувала. Или просто сънят беше нещо, което вече бе видяно...