Lacuna- празнина. Coil-спирала . Lacuna Coil-невероятна група. Песните им ми въздействат по особен начин, сякаш аз съм героинята от текстовете им... Направо си е паранормално.
/Here I start to define it аs a sign on my skin that I just try to wash away/
Точно така възприемам и теб. Преди- някога отдавна и далеч- ти беше мило същество, окрилено от радости, щастие и неволно или не предаваше своите хубави мигове и на другите. И най-вече на мен. Щом зърнех твоето лице, твоите хубави очи, лошото ми настроение се изпаряваше, аз ставах друг човек, с друго лице, други помисли, друго сърце...Спомням си как обичах да се разхождаме и да говорим за живота и смисъла му. Сещам се за незаменимите мигове на онази порутена пейка в мокрия парк. И макар до нас да беше пейката на наркоманите, пак се чувствах идеално. Хубаво беше и когато бяхме на кино. Разбира се, аз никога не гледах филма, защото цялото ми внимание бе ангажирано с теб. Е, и аз успявах да ти дам нещичко понякога- помагах ти за училище.
Да, едно приятелство, по-скоро нещо повече, което не трябваше да свършва. Не трябваше да има проблеми, в него да се вмъкват битовите несгоди, разочарованията.
Обаче неизбежното дойде. Защо ли ти трябваше да се запознаваш с тях? Защо реши, че те са ти приятели, че ще им пука за теб като на мен? Защо? Спомняш ли си как стана всичко? Аз се досещам за това всеки божи ден. Ти пак излизаше с мен. Аз се опитвах да вържа някакъв разговор с тебе, но ти все казваше или "Аха,да,добре,идеално си постъпила", или "Все едно. Имаш ли нещо против да тръгвам,трябва да се видя с другите?'... Аз исках да ти угодя и никога не те възпирах. Вечер ти звънях, за да видя какво е станало, но ти не ми се обаждаше. После отново скалъпваше някакво извинение за изключения телефон. И един ден ти просто дойде и ми каза,че не ме искаш повече в живота си. Че съм ти излишна, ненужна, като досадно петно на кожата,което отчаяно искаш да махнеш.
Добре. Примирих се. Но забрави ли дните, в които хората ни питаха дали сме сиамски близнаци, защото не се откъсвахме един от друг? Забрави ли как идваше у нас, пееше ми-макар фалшиво- и ми посвещаваше сърцераздирателните си прозаични стихотворения? Забрави ли как седяхме в топлото кафене, кацнали над улиците и клюкарехме минувачите, а после се черпехме с гевреци? Явно нищо не помниш.
Да,явно живота наистина е способен на всичко. И все пак ще завърша отново с текст на Lacuna Coil- твоите любимци./Life will be ready to twist up your world/
/Here I start to define it аs a sign on my skin that I just try to wash away/
Точно така възприемам и теб. Преди- някога отдавна и далеч- ти беше мило същество, окрилено от радости, щастие и неволно или не предаваше своите хубави мигове и на другите. И най-вече на мен. Щом зърнех твоето лице, твоите хубави очи, лошото ми настроение се изпаряваше, аз ставах друг човек, с друго лице, други помисли, друго сърце...Спомням си как обичах да се разхождаме и да говорим за живота и смисъла му. Сещам се за незаменимите мигове на онази порутена пейка в мокрия парк. И макар до нас да беше пейката на наркоманите, пак се чувствах идеално. Хубаво беше и когато бяхме на кино. Разбира се, аз никога не гледах филма, защото цялото ми внимание бе ангажирано с теб. Е, и аз успявах да ти дам нещичко понякога- помагах ти за училище.
Да, едно приятелство, по-скоро нещо повече, което не трябваше да свършва. Не трябваше да има проблеми, в него да се вмъкват битовите несгоди, разочарованията.
Обаче неизбежното дойде. Защо ли ти трябваше да се запознаваш с тях? Защо реши, че те са ти приятели, че ще им пука за теб като на мен? Защо? Спомняш ли си как стана всичко? Аз се досещам за това всеки божи ден. Ти пак излизаше с мен. Аз се опитвах да вържа някакъв разговор с тебе, но ти все казваше или "Аха,да,добре,идеално си постъпила", или "Все едно. Имаш ли нещо против да тръгвам,трябва да се видя с другите?'... Аз исках да ти угодя и никога не те възпирах. Вечер ти звънях, за да видя какво е станало, но ти не ми се обаждаше. После отново скалъпваше някакво извинение за изключения телефон. И един ден ти просто дойде и ми каза,че не ме искаш повече в живота си. Че съм ти излишна, ненужна, като досадно петно на кожата,което отчаяно искаш да махнеш.
Добре. Примирих се. Но забрави ли дните, в които хората ни питаха дали сме сиамски близнаци, защото не се откъсвахме един от друг? Забрави ли как идваше у нас, пееше ми-макар фалшиво- и ми посвещаваше сърцераздирателните си прозаични стихотворения? Забрави ли как седяхме в топлото кафене, кацнали над улиците и клюкарехме минувачите, а после се черпехме с гевреци? Явно нищо не помниш.
Да,явно живота наистина е способен на всичко. И все пак ще завърша отново с текст на Lacuna Coil- твоите любимци./Life will be ready to twist up your world/
*
Няма коментари:
Публикуване на коментар